1. Той е психично нездрав. Тоест болен е. Абе луд, да си го кажем направо. По цял ден стои пред екрана. И ме гледа, мамка му. Усещам го. Телефонът ми звъни. Натискам зеления бутон. Мълчание. Сигурна съм че е той. Затварям нервно. Не мога да уцеля с треперещите си пръсти бутона. Без да искам попадам на онова копче, което прави разговора обществен. Всички чуват мълчанието. Диша в слушалката. После напипвам червения бутон. Докато околните в стаята гледат. Всички мълчат, чак мислите им се чуват. Блъскат се като прилепи в стаята. Мислите не минават през стените. Само хората в стаята ги усещат. Мислите рекушират, затова понякога се удрят в мен. Седя и си гледам телефона с учудване. С погнуса го гледам. И мога да си представя какво става на другия край на разговора. Той седи и сумти. Обаче пак се е вгледал в екрана. И си дъвче спокойно тютюна. Плюе на пода и ме съзерцава. Психопат е той. Чеше се. Направо се дръгне, по ръцете, по краката. Защото шмърка от време на време. Само понякога, докато ме гледа. От къде взе този запис не знам. Пак мен търсят. И тоя път са цветя. Пак със същата картичка. Ама за какво ми е тая картичка. Що не си купиш една бира, вместо да ми пращаш цветя с картички. Пак няма подател. И от къде ми има телефонния номер.   А аз утре ще си сменя физиономията. Не знам какво ще се случи ако изляза на улицата. Дали няма да го засека случайно. Знам ли….